Вчера беше денят Д, както се казва, или сватбата на Деси, по повод на която се паникьосвах в последните 3 седмици - основно за това какво да облека, за роднините и как ще я издържи me husband. В крайна сметка издържа геройски - и сватбата, и моите нерви, и дори успя да ме успокои.
Ако почна отначало, след епично пазаруване имах два костюма вместо с предвидения един, но не си взех нищо друго - в крайна сметка успях да мина чудесно и с онова, които имах. Обух си обувките от абитуриентския бал още веднъж и съм все така доволна от избора си на модел, но не и на височина на тока :) Майка ми обаче ми взе в една торбичка резервни сандали - гениален ход, да се бях сетила за бала навремето… И всъщност след три седмици притеснения и пазаруване в последния момент успях да изглеждам както си мечтаех да изглеждам. Аз много доволен.
Денят Д: ставане в 6 часа, обличане и пътуване с такси до нас, обличане и пътуване с такси до дома на булката, и след това още няколко таксита - до вечерта им изгубих броя, но със сигурност беше рекорден за един ден. Баща ми вече беше там, заедно с купа роднини, които би трябвало да познавам, защото са от нашата страна, но естествено не помнех да съм ги виждала в живота си. Бабата на Деси ми каза колко съм пораснала, което помогна да си умра от неудобство за това, че не я познах. Другите изобщо нямах представа кои са. Хапнахме по бисквита и зърнах Деси за малко, беше прекрасна :) После дойдоха членовете на противниковия лагер, които се оказа, че не трябвало да пускаме вътре без да платят. Те пък трябвало първо да се опитат да разбият вратата. Интересно нещо са българските сватбени традиции… Видях Мариян (младоженеца) за пръв път и останах доволна предвид резервите на майка ми. Във всеки случай беше учудващо спокоен и събран, което в сравнение с паникьосаната майка на булката беше успокояващо. След известно количество снимки (брат ми хвана апарата и после не го пусна до края на живота на батерията :) и поливане на вода тръгнахме към ритуалната зала - с такси. Там осъзнах, че всъщност гостите не са толкова много, защото залата изглеждаше почти празна… Но въпреки всичко беше вълнуващо. След тържествената част имаше и задължителното настъпване - тя го изненада, браво на нашето момиче :) Отвън във фоайето се изредихме да се поздравяваме, а в градинката пред залата се започна поредното снимане на младоженците с всички поединично. После се запътихме към църквата - закараха ни едни хора, които така и не разбрах кои са в целия калабалък, но синът им Тошко - сериозен мъж на 3 години - си хареса Ян и станаха приятели. Малко приготовления и влязохме. Попове в цветни одежди, хор, песнопения - тържествено и (отново) вълнуващо. Посрещнахме младоженците и разбрахме защо пред църквата са се струпали гълъби и защо са толкова тлъсти - при толкова жито… Тошко гонеше един упорито, но без резултат. До бонбонки не успях да се докопам, но пък майка ми ми даде кремаво цвете за ревера. Поредното такси до ресторанта, малко чакане отпред, защото бяхме подранили, и влязохме. Чудесна обстановка, храната се оказа много добра, и най-вече разни екстри за младоженците от страна на персонала:килим от рози, много хубави пожелания, чупене на погача и ритане на менче с два цвята - червен и бял (първото дете излезе да е момиче, ще видим).
Как танцуваха двамата… Прекрасни бяха. Аз играх на хората - на третото се хванах дори отпред до баща ми, който го води доста енергично и с кеф :) А после тацувах обещаната балада с me husband, някъде във въздуха. Чудя се какво е излязло на видеофилма.
Трябваше да си тръгнем, за да ходим да гледаме филм (да, знам). “Шифърът на Леонардо”, прости ни, боже. Така че се прибрахме, първо до нас, а после до нас, и пак излязохме в този безкраен ден. Филмът беше такава боза, че още не мога да проумея защо… Не го очаквах с този режисьор и тези актьори. Както и да е, поне се посмяхме в салона.
Бяхме се събрали учудващо голяма групичка, но по пътя до Макдоналдса на Витоша останахме доста по-малко. И там седнахме горе и Рольо, гадът му с гад, каза “по повод повода”, и извади един плик, и аз си помислих, да, това е в негов стил. А после видях голямата бяла кутия и зяпнах… Ненормалници, всичките до един. Планирали са го (разбира се, представям си на кого може да му хрумне подобно нещо), и са знаели през цялото време… Страхотен жест и прекрасен завършек на деня. Копие от картичката ще си запазя и ще си го гледам от време на време.