Ghibli’s place

Днес определено беше по-добър ден от вчерашния, ако се направи преглед на резултатите: не ми вдигнаха очаквания скандал заради изпита, не ме изгониха от НОИ и все пак отидох на киното. Надолу следват подробностите, които се препоръчват за четене само от хора с търпение за глупости :)

Баща ми ме зарадва с реакцията си: засмя се. Не ме е виждал да уча, затова. Майка ми не ми се разкрещя, надявам се няма да реши да го направи по-късно. Поне засега не съм изгонена от къщи, въпреки че ми препоръчаха да си намеря работа. Май ще се наложи. Не е хубаво, всъщност ужасно е, не искам да работя, искам да съм рентиер :) Казаха ми, че нямам цел в живота, но аз това си го знам от много време вече, казах го още в онова стихотворение в началото на 8-ми клас… Хм, да взема ли да го сложа тук? Хората така правят… Но поне имат талант за писане, докато аз… така де, отплеснах се. Може после, ако съм в садистично настроение.

Историята с НОИ е едно приключение, всъщност, спокойно може да се нарече куест, и е потвърждение на поговорката че с питане и до Цариград се стига. Трябваше да отида до подразделението на адрес Искърско шосе 14. Малко се усъмних, защото след проверка с Гугъл се оказа, че на този адрес има бюро по труда, но все пак реших, че ще се ходи, надали са ме излъгали… Реших да прибягна до най-лесния (и мързелив) начин да стигна до място, до което не знам пътя - повиках си такси. На входа на Дружба човекът ме попита накъде да завие и разбрах, че съм в беда :) Естествено, упътих го в грешната посока, защото уж бях гледала в bgmaps.com къде е мястото - с оглед на реалното му местоположение съм сгрешила само с дължината на един квартал. Шофьорът се оказа свестен и вместо да се намуси, че не знам къде съм тръгнала, взе да спира и да пита разни хора за посоката, дори излезе от колата… Накрая една жена се оказа, че не само знае къде е бюрото, ами и има работа там, та я качихме и ни показа пътя. Бюрото се намира - хаха - до блока на Катя (83-ти, от днес бивш, защото тя се мести), откъдето съм минавала 100 пъти, разбира се. Но добре, че беше тази жена, защото посмъртно не бих намерила мястото дори да помнех точното местоположение от картата: на пръв поглед сградата няма видимо обозначение; като се влезе, трябва да се изкачат 4 етажа стълби със зловещ вид без никакви врати (запитах се дали няма ей сега отнякъде да изскочи престъпната група, в която тази подозрително услужлива жена несъмнено членува) и едва на четвъртия етаж има табели. Там, изненадващо, се помещава бюро по труда Искър :) Като влязох, ми казаха, че съм за горния етаж, където - о, чудо! - наистина имаше НОИ! Ура! Намерих го! Само малко му беше свършило работното време, но вече го знаех къде е, муахаха! Днес първата ми работа беше да отида там, тоест към 13.30 успях да стигна. Служителката ми намери един дребен пропуск в документите, но това е поправимо, важното е, че успях да хвана буквално последния срок - познайте до кога беше? 31.01.06, днес.

(за киното после, че стана късно)

***

Искам да си довърша, защото си беше ценно: отидох на първата от прожекциите на Академията за зрители в Дома на киното. Мероприятието е чудесно като замисъл, ще покажат 12 великолепни филма, придружени с лекция-коментар. Смятам да отида на колкото мога повече прожекции и със сигурност направих добре, че отидох на първата :)
Самото преживяване: естествено, закъснях и не отидох час по-рано, както бях планирала, но въпреки това влязох без проблеми. Изненадах се, че имаше места 15 минути преди началото, може би студеното време обезкуражава хората, дето ходят само защото е безплатно. Все пак се намериха две такива патки зад мен, които през цялото време говореха, сумтяха и даваха да се разбере, че им е много скучно да слушат лекцията, а като почна филмът, си размениха следните реплики: “Ама той е черно-бял! (туш… филмът е от 1946-та!) - За без пари - толкова. (О_О)”
Лекторът - проф. д-р Владимир Игнатовски, говори много увлекателно и интересно - поне за мен като обикновен зрител. Ще се опитам да преразкажа, колкото мога. Основно темата беше киното като изкуство, връзките между двете неща - кино и изкуство, и как киното се е развивало. Защото, макар да сме свикнали да го възприемаме като такова, то е започнало като решение на чисто технически проблем без намек за статуса и постиженията, които има днес. Забавни фрагменти:
- 1914, 20 години след началото на киното. Корней Чуковски се изненадал, че в киното зрителят до него не носел пола от палмови листа и нямал кокал в носа - в началото киното е било “занимание за троглодити”, съвсем непрестижно развлечение за долните класи, неграмотните, бедните, и е нямало нищо общо с високото изкуство в представите на хората. Следва обратната вълна на теоретиците, които възпяват киното като най-висшето сред всички изкуства, плод на машинния век (а тогава индустриализацията все още е била хубаво нещо)…
- Айзенщайн: “киното разказва като бушмен” (вместо да каже, че го гони лъвът, той казва “бушмен бяга - лъв бяга”.) (представихте ли си монтажа?) - много хубаво представя проблема да се разкаже история в картини. Много по-трудно е, отколкото с думи и именно затова писмеността се налага пред картините като начин за разказване, въпреки че възниква по-късно. На писателя му е лесно - пише как героят седи в стаята и си мисли за жена си, която е отишла в друг град. А с картини как да се покаже това? Седи някакъв, пули се в камерата и ха познай за какво си мисли :) Първоначално (слушайте, тук става много интересно) са слагали едно балонче над главата на човека и в него сцената, за която си мисли. (Комикси! Възхитих се.) После се намерил един гений, Грифит, който измислил асоциативната връзка между два кадъра - показва жената, която гледа от кея, показва после мъжа на брега на острова, където е корабокруширал - нов похват, нещо, което сега приемаме за даденост, но тогава никой не го е бил измисли още. Продуцентите го питали какво е това, и той е трябвало обяснява, “това е жената, която мисли за мъжа си”, да се бори и да се доказва.

Уви, не всичко си спомням, но усещането беше вълшебно - седях и слушах приказка, информативна и забавна, поднесена живо и интересно. Искрено възхищение към лектора :)
Самият филм - Моя скъпа Клемънтайн. Класически уестърн, много качествен наистина. Лошо копие, но не толкова, че да пречи да се вживееш във филма. Субтитрите понякога почти не се виждаха, но аз си слушах английския. И добре, че беше така, иначе щях да знам главния герой като Уайл Ърп :) А колко недоглеждания в превода хванах…
Но това не е важно. Много хубав филм. Усеща се като стар единствено в това, че някои ситуации днес вече са обичайни във филм и някои реплики стоят излишни, защото и без тях се разбира. Но това си е част от майсторството, да се разказва без думи. Смях се, вълнувах се, трогвах се… Много ме впечатли сцената на преследване - толкова е силна, че слага в джоба си жалките автомобилни екшънчета. Силата на впряг от 6 коня е страшно нещо, когато ти я покажат както трябва… Епизодът с одеколона и танците при църквата пък беше толкова комичен… Сори, толкова за филма, не ме бива в коментарите :)

Някак не ми се измисля остроумно заглавие в момента, въпреки че бих могла да се впусна в разсъждения на тема сблъсък с реалността.
Държавния изпит няма да си го взема на февруарската дата, не само защото не учих изобщо за него, а и защото съм изтървала срока за записване, който е бил до 26-ти, както го сметнах - четвъртък миналата седмица. Следващата възможност да се явя е някъде в началото на следващата учебна година, може би октомври. Тъпо откъдето и да го погледнеш… Сега остава да открия положителната страна на всичко това, трябва да има…
Това въобще не ми се пишеше, но се утешавам с мисълта, че няма да го прочетат много хора.

Поне българската. Поредният блог на случаен човек, който се оказва, че познава моите познати. Не знам колко такива блогове станаха. Имам чувството, че всичко е навързано в паяжина, мрежа, и ако подръпнеш един край, независимо кой, накрая ще трепнат все същите нишки. Странното е, че това е почти хубаво усещане. Наблюдавам отстрани връзките между тези хора, и почти ги познавам и аз.
***

Днес гледах филми. “Доказателство” и “Животът на Дейвид Гейл”.
“Защото в живота идва момент, когато мечтите умират, и болката от загубата е повече, отколкото човек може да понесе…”

След този уикенд аз съм официално пристрастена и загубена душа. “Знаех си, че така ще стане” някак не изчерпва добре ситуацията. Искам проклетите гролове мъртви. От особено жестока и мъчителна смърт. Няма да се откажа докато не ги избия. Дори, ако трябва, ще стана мощен некромансър за целта. Смърт! Кръв! Метъл!

Така де.

If you are going to question everything, why not start with your own sanity?

:)

Хубав купон, може би защото заспах на средата :) Този път оставих притесненията и само се кефих, а най-хубавото беше да чуя, че хората са си прекарали добре :) Подаръците бяха много и хубави… Някои бяха много приятна изненада. Амос, Ланис, Али, Нинген, Жоро… въпреки че не четете това, благодаря :) Фотографските изцепки се оказаха като в доброто старо време, Jesus Christ Vampire Hunter е гениален филм, и някакво мило беше едно такова, видях се с много хора, които по принцип не виждам често. Физиономията на Жоро, когато си видя книгата, фотоапаратите на Тодор (ох, ама и аз съм един пишман фотограф, това се казва техника), подаръците…

И като казах подаръците, моите са хубави, но все пак този на Ян се оказа the end of all social life indeed. Guild Wars Collector’s Edition за незапознатите. Това нещо е невероятно красиво и е втората игра след God of War, по която хлътвам така, но God of War не се брои, защото е конзолна, а пък това е компютърно РПГ, и не съм вярвала, че може да ми хареса толкова, ама то е толкова красиво… Дори съм съм говорила насън нещо за рейнджъри, жалко, че не помня. Та, чувствах се наистина като наркоман, усещах нужда да гледам играта, а след това и ми се доигра, останалото е история. Снощи бяхме много уморени и в 12 вече си лягахме, когато се появи Берик и като се разбрахме да поцъкаме за още 5 минути заедно отиде цял час в изпълняване на различни куестове и трепене на гадини. Страхотно усещане за отборна игра. Той е някакъв звяр още на 2-ри level… Светът е невероятно направен, човек може да се забавлява само като се разхожда насам-натам и се диви на красотите на пейзажа или на архитектурата на града и да си говори с хората наоколо. Още в началото има много куестове за изпълняване… Мога да си продължавам още доста, но по-добре да млъкна :)

Покрай всичко това не отидохме във Fans на концерта на Балканджи, но и не бяхме във форма. Болни сме и двамата. Но me husband ме глези уикенда и мисля, че благодарение на него съм по-добре :)

Не бях вярвала, че е възможно при спор в автобуса да бъда на страната на контрольора, но ето че се случи. Човекът не повиши тон, говореше учитиво (все пак строго, но това се предполага), произнасяше “ако обичате” без да звучи като обида, и се държа професионално през цялото време. Не били всичките говеда, имало и такива.

Накара ме да се замисля колко нерви струва такава работа на един нормален човек, колко е трудно да останеш учтив с някой, който те лъже явно в лицето без никакво смущение, едва ли не с професионализъм, и дори има някакви изисквания към теб, и те обижда…

Тя: Аз не мога да вярвам на Вашата дума. (че ще й върне наръча продупчени билети, когато слязат на спирката)
Той: А на Вас може ли да се вярва?
И за момичето ми беше жал, но по-малко. Може да се случи да нямаш пари за билет, но не трябва да се лъже така.

Дойде краят на седмицата и ми предстоят само хубави неща. Депресията (ако това е името на странното ми настроение, или беше меланхолия?) остана някъде във вчерашия ден, а сега чакам моят мъж да ми се обади и да ходим на пазар, от което очите ми ще светнат :Р, и да прекараме един страхотен уикенд заедно. Утре са рождените дни -

- he called :) Ту дъ магазин уи шел гоу, енд деъ шел би грейт джой ин дъ ленд.

***

О, да. 2 шоколада с круши, синьо сирене (ще се яде с праскови), и за десерт свалихме снимките от телефона ми с новото bluetooth usb нещо. Най-сетне пак имам свободна памет и мога да снимам! :) Ще кача някои когато успея.

Моя звезда
Вячеслав Бутусов

Моя звезда всегда со мной
Моя звезда горит внутри
И говорит мне: “Подожди,
Постой чуть-чуть еще немного,
Нам предстоит неблизкая дорога”

Моя звезда звучит в ночи
Её огонь во мне пылает
Но свет её не озаряет
Лучи звезды меня не греют
Она ведет меня на крайний север

И никогда не скажет “Да”
Не понадеется на чудо
Не подарит капли света
Никому не даст тепла
И я люблю ее за это
Я люблю её за это
Но моя звезда мне безответна…

Звезда блестит в моей груди
Она рискует круг за кругом
Мы летим вдвоем
Поем о том о сем
О том как проплываем крайний север

И все тюлени все киты
Звезду завидев горько плачут
Она не греет никого
Она не светит никому
Она приводит всех к заветной цели
И говорит “Прости - прощай
Я покидаю этот край”
И повторяет каждый раз
Один и тот же свой рассказ
Как улетает от меня
И покидает навсегда
Вот так моя звезда меня хоронит…

От саундтрака на “Война”. Когато свърши, си я пускам пак.

Първата случка е от 17 декември - помня датата, защото беше предпоследният ден на панаира на книгата. С Ян и Рол се запътихме натам с тролей. Валеше сняг вече втори ден, имаше преспи навсякъде и все още беше приказно красиво, макар и газенето да беше изпитание за краката… Tа по случай снега си носехме чадъри. Споменавайки това, се правя на Чехов: макар в трето действие чадърът да не гърми, все пак е важен елемент от декора.
Качихме се в тролея и застанахме срещу първата задна врата, почти на колелото. И там някакъв пиян (струва ми се) простак на около 45-50 години седеше на единична седалка, сещате се, тия първите след колелото, тоест на 5 сантиметра от нас, и викаше по едно момиче, което беше седнало в другата половина на тролея, на тия първите седалки дето са с гръб към движението. Причината не ми стана съвсем ясна - дали защото е отказала да отстъпи мястото си, или просто защото седи, докато има възрастни хора прави. Но човекът си седеше на седалката и не показваше намерение да отстъпва мястото си на околните бабички, а в същото време викаше, така че се чуваше в целия автобус. Напсува я на майка, използва най-просташки изрази и накрая заплаши да отиде и да я пребие. Това към непознато момиче в тролея, дето нищо не му е направило, мамицата му. В този момент толкова силно ми се прииска да го ударя, че си дадох чадъра на me husband да го държи и се дръпнах малко встрани. И без това през цялото време се въздържах да не му кажа какво мисля за него, но в този момент поисках да му разбия наглата пиянджийска мутра и да гледам кръв. Чак се уплаших от себе си, защото по принцип съм кротък човек и се ужасявам от бой, а пък негативното ми отношение към хората почти никога не може да се нарече омраза. А този го мразех, и исках да го видя пребит и изхвърлен от тролея, мръсникът му с мръсник. Гадина.
Нито го ударих, нито му казах нещо. Чак ме хвана срам от себе си. Но ако бях малко по-смела, щях.
Другият луд беше в един автобус, докато се прибирах вечерта след висенето по спирките, описано в поста малко по-надолу. Съвършено аналогична ситуация - само че този не изглеждаше пиян и беше малко по-културен, та ставаше за слушане без да породи бясна агресия. Не псуваше, само викаше по един човек през три реда седалки от него за това, че говори шумно по мобилния си телефон. Според мен говорещият беше по-скоро представител на ония хора на средна възраст, дето не могат да свикнат с технологиите и с това, че с мобилния телефон не е нужно да викаш, за да те чуват отсреща. Но според другия беше надут: “на какъв ми се правиш, ти си глупак бе, само ти ли имаш мобилен телефон, ти си глупав бе, чуваш ли какво ти казвам!” Ironic enough, речта му регистрирах между другото, докато и аз говорех по моя мобилен, и даже се огледах боязливо да не би на мен да говорят и на някого да преча (по принцип гледам да говоря тихо на публични места, но си говоря в транспорта, ако и да не е съвсем уместно). Оня не крещеше на мен, така че почнах да слушам вече със смайване и известна развеселеност от факта, че попаднах на двама еднакви луди при еднакви обстоятелства в рамките на два-три дни.

На това място някои биха се впуснали в сериозни разсъждения и тежки изводи за състоянието на обществото ни и човешките отношения, но това не ми е в стила. Повърхностност all the way :)